"Jedem das Seine" - "Всекиму своето"
Едно момиче търси баща.
Един мъж, (баща) търси детето,
което изгуби в една
подранило-закъсняла,
нелепа война.
Непосилно в ръката си стиска
багажа.
Багажът му
куфар,
кафяв,
стар
и охлузен от вятър куршумен.
Тенекиено свиват се облаците.
Пръстта се изравя до кал.
Скръбта изтрива се с по-нова смърт.
Белегът с белег заличава.
Мъжът върви
- реликва е куфарът
с онези пречупени дръжки,
не-заключващи
арестувани мисли и думи,
религии
- отдавна -
на ръката, отдолу
притъмнява във погледа ужасът.
А на Ужаса
печатно издълбана е
свободата на силните.
До гроб
и до камък,
до пръст
и до номер.
Цифра след цифра.
Лагер след лагер.
Без дом.
Кучешко.
Непосилно до вдишване.
Хриптене.
Клане.
Геноцидно.
Убийствено.
Нечовешко.
Презряно добро
до безплодност.
Къса се въжето дебело,
когато се съмне.
И никой не гледа.
И всички го виждат.
Тогава горят ги труповете.
Погребват.
Изгарят.
Избиват.
До тишина от крясък.
До прерязване на вените
- посоките -
и сутрините
са червено-истинно простреляни.
А кучетата със човешко хранят ги.
А живите са с патерици и
са евреи.
Върви, а пътят му е черен.
Камък в камък удря се.
Зима от зима пропуква.
А пътят му,
черния път.
Той на никого не липсва
и никой до днес не попита
- Човече, как заличава се,
как се забравя,
(а как ли се помни)?!
Как се умира, когато си мъртъв
от раждане,
а живее ли се
с душа, която изгнила е
обесена отдавна във Аушвиц,
с ръка, отрязана в
един пореден концлагер?!
А годините липсват.
Трамваи наваксват
изкривено по релсите.
Влакове бързат коловозно стоманени.
А неговите очи са изляти
- в небето,
в земята,
в сърцето.
Сърцето боде го от вътре навън.
От вънка навътре боде го небето.
Летят спомени.
Длани.
Ръце.
Усмивката детска.
Две до кръвност познати,
детски очи.
Страх от летене.
Пилотаж в поругана,
късна земя.
Един мъж върви
бавно до бързане.
Цял живот лутане в спомени.
Една жена търси бащата на майка си.
Черен е пътят.
Черна е плочата
с номерата.
Цифра след цифра.
Лагер след лагер.
Град до град.
Тяло до тяло положени.
Изгорени.
Убити, забравени.
Разстрел до изтрезняване.
(право в сърцето)
А той все още търси
дъщеря си.
Мъжът, онзи
със куфара стар,
кафяв
и странните дръжки.
Разлива се в черния път.
И пътя във него разлива светът.
Геноцид.
Диагноза до втръсване,
до която всеки въпрос
риторичен е.
А тя, момиче на 15,
търси бащата на майка си
до ковчег, пръст, номер
- до смърт.
А майка й беше на 30,
35,
когато почина от рак.
© Киара All rights reserved.
