Как мечетата сърдити предпочетоха игрите - 2
Тъй започна се белята.
Рори, скрил се зад вратата,
затаил бе своя дъх.
- Чувам нещо, но е плъх.
Лакомо гризе на мама
корабийките и само
гледа той да бъде сит.
- Ей сега ще е убит! -
разгневи му се Росина.
- Чакай, сестро, балерина
фина си, недей, постой,
гладен като нас е той.
Помисли, че е на гости.
Как, горкичкият, да пости?
Спри да чуя спи ли мама.
Пречиш ми, сестричке, само!
Роси млъкна укротена,
даже мъничко смутена.
Рори тихичко вратата
бе открехнал и децата
се промъкнаха през нея.
- Леко стъпвай, че не смея
към леглото да погледна
аз след разпрата последна! -
и прошепна той с уплаха.
- Всичко е наред! Заспаха!
Тя усмихна му се само
и спокойствие голямо
в миг сред тях се възцари.
Вън за снежните игри
бе дошло доброто време.
- Чакай якето да взема
и на мама оня шал.
Колко сняг е наваляяял!
И мечетата щастливи,
радостни, но пакостливи
втурнаха се към снега.
Чуй какво стана. Сега
бяха се успокоили
и не яли, и не пили
както всяка сутрин чай,
за игрите мислят май.
Нямаше дори пъртина.
Кой ли през нощта ще мине
да проправя в преспи път?
Те един след друг вървят
и скрипти снегът под тях.
Аз по стъпките вървях,
но потънах до колене.
- Кой ли ще спасява мене? -
си помислих ужасена.
Но напрегнах воля, вени
и не се отказвах лесно.
Въздухът е тъй чудесен! -
Рори с весел глас прошепна
и на клон един се метна.
Бе надвиснал до земята
от снега голям. Децата
счупиха го и в замяна
той за тях шейничка стана.
Те я дръпнаха нагоре
и, когато стъпи Рори
на високото, сестрата
яхна с братчето шейната
и надолу с викове
полетяха. Часове
възгласите им ечаха.
Тъй щастливи двама бяха,
че не чувстваха дали
щипе студ или вали.
А снегът летеше бял,
приказен и засиял
като в леденото царство.
Сякаш тяхното бунтарство
бе решил той да затрупа.
Гледах ги като под лупа
и тревожех се за тях.
Лоша кака ли им бях,
щом извиках им накрая:
- Мама Меца спи. Не знае,
че деца сте непослушни.
Я, елате да ви гушна!
Да се стоплите за малко!
- Няма! Искаме пързалка! -
двамата разгорещено
се обърнаха към мене
и играта продължи.
Радостта се удължи
с още час и половина.
Но...без трудности не мина.
Клонът бе строшен накрая
и, макар до тях, не знаех
кой извика ужасен:
- Пряспа сняг преследва мен!
И гласът му бе залян
вече от един капан
бляскаво студен и плашещ.
- Оле, тука стана страшно! -
чух, че Рори се провикна.
Само ехото откликна.
Втурнахме се да изровим
бедната Росина. Рори
бе заплакал в страх на глас.
Бях объркана и аз,
но решена да помогна.
Само че, дали ще смогнем
да разринем този сняг?
Сетих се! ... Но утре чак
е на приказката края.
Вече спи ви се, аз зная.
Следва: . . .
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Панайотова Todos los derechos reservados
