Тъй започна се белята.

Рори, скрил се зад вратата,

затаил бе своя дъх.

- Чувам нещо, но е плъх.

Лакомо гризе на мама

корабийките и само

гледа той да бъде сит.

- Ей сега ще е убит! -

разгневи му се Росина.

- Чакай, сестро, балерина

фина си, недей, постой,

гладен като нас е той.

Помисли, че е на гости.

Как, горкичкият, да пости?

Спри да чуя спи ли мама.

Пречиш ми, сестричке, само!

Роси млъкна укротена,

даже мъничко смутена.

Рори тихичко вратата

бе открехнал и децата

се промъкнаха през нея.

- Леко стъпвай, че не смея

към леглото да погледна

аз след разпрата последна! -

и прошепна той с уплаха.

- Всичко е наред! Заспаха! 

Тя усмихна му се само

и спокойствие голямо

в миг сред тях се възцари.

Вън за снежните игри

бе дошло доброто време.

- Чакай якето да взема

и на мама оня шал.

Колко сняг е наваляяял!

И мечетата щастливи,

радостни, но пакостливи

втурнаха се към снега.

Чуй какво стана. Сега

бяха се успокоили

и не яли, и не пили

както всяка сутрин чай,

за игрите мислят май.

Нямаше дори пъртина.

Кой ли през нощта ще мине

да проправя в преспи път?

Те един след друг вървят

и скрипти снегът под тях.

Аз по стъпките вървях,

но потънах до колене.

- Кой ли ще спасява мене? -

си помислих ужасена.

Но напрегнах воля, вени

и не се отказвах лесно.

Въздухът е тъй чудесен! -

Рори с весел глас прошепна

и на клон един се метна.

Бе надвиснал до земята

от снега голям. Децата

счупиха го и в замяна

той за тях шейничка стана.

Те я дръпнаха нагоре

и, когато стъпи Рори

на високото, сестрата

яхна с братчето шейната

и надолу с викове

полетяха. Часове

възгласите им ечаха.

Тъй щастливи двама бяха,

че не чувстваха дали

щипе студ или вали.

А снегът летеше бял,

приказен и засиял

като в леденото царство.

Сякаш тяхното бунтарство

бе решил той да затрупа.

Гледах ги като под лупа

и тревожех се за тях.

Лоша кака ли им бях,

щом извиках им накрая:

- Мама Меца спи. Не знае,

че деца сте непослушни.

Я, елате да ви гушна!

Да се стоплите за малко!

- Няма! Искаме пързалка! -

двамата разгорещено

се обърнаха към мене

и играта продължи.

Радостта се удължи

с още час и половина.

Но...без трудности не мина.

Клонът бе строшен накрая

и, макар до тях, не знаех

кой извика ужасен:

- Пряспа сняг преследва мен! 

И гласът му бе залян

вече от един капан

бляскаво студен и плашещ.

- Оле, тука стана страшно! -

чух, че Рори се провикна.

Само ехото откликна.

Втурнахме се да изровим

бедната Росина. Рори

бе заплакал в страх на глас.

Бях объркана и аз,

но решена да помогна.

Само че, дали ще смогнем

да разринем този сняг?

Сетих се! ... Но утре чак

е на приказката края.

Вече спи ви се, аз зная.

Следва: . . .