Не идваш вече в сънищата. Мен ме няма в твоите.

А само къс възглавница дели ни световете.

Изгубихме и мъничката обич по завоите...

Виновниците главни са навярно ветровете.

Пропуснахме ли признаците? Как така септември е? 

В душите ни инкогнито студът се настанява. 

Без чувствата си призраци сме в лепкаво безвремие. 

И всичко превъзмогнато на прах се разпилява.

Уж ние пишем страниците. Наша уж е книгата. 

А чужди се разкъсваме, далеч от епилога.

И сякаш двама странници сме, счупили веригата,

усетили, че късно е за дом да молят Бога. 

Къде зимуват грешниците, хвърлили на вятъра

спечеленото щастие на покер със Съдбата?

Изтлели са горещниците, есен е размятала

последното причастие — листа на самотата. 

И дните ни прошарени са, нижат се забързани. 

А белите им корени в мълчание ще плъзнат.

Дори не щат с кошмари да са нощите ни свързани. 

В тела от сняг затворени сърцата ни ще мръзнат.

Защо не се сънуваме ли? Явно сме си втръснали —

до болка, до безумие, прочетен том без име...

Нататък ще пътуваме ли, пролога откъснали, 

потънали в бездумие — към идващата зима?