Как така септември е?
Не идваш вече в сънищата. Мен ме няма в твоите.
А само къс възглавница дели ни световете.
Изгубихме и мъничката обич по завоите...
Виновниците главни са навярно ветровете.
Пропуснахме ли признаците? Как така септември е?
В душите ни инкогнито студът се настанява.
Без чувствата си призраци сме в лепкаво безвремие.
И всичко превъзмогнато на прах се разпилява.
Уж ние пишем страниците. Наша уж е книгата.
А чужди се разкъсваме, далеч от епилога.
И сякаш двама странници сме, счупили веригата,
усетили, че късно е за дом да молят Бога.
Къде зимуват грешниците, хвърлили на вятъра
спечеленото щастие на покер със Съдбата?
Изтлели са горещниците, есен е размятала
последното причастие — листа на самотата.
И дните ни прошарени са, нижат се забързани.
А белите им корени в мълчание ще плъзнат.
Дори не щат с кошмари да са нощите ни свързани.
В тела от сняг затворени сърцата ни ще мръзнат.
Защо не се сънуваме ли? Явно сме си втръснали —
до болка, до безумие, прочетен том без име...
Нататък ще пътуваме ли, пролога откъснали,
потънали в бездумие — към идващата зима?
© Пепа Петрунова All rights reserved.
