Във тялото ми няма душа вече,
хилядите ми сълзи си имат вина.
Чрез тях, милата, тихичко изтече,
по лицето ми от нея не остана следа.
От тялото ми и животът си отива,
обува си обувките и тръгва по света,
без думичка и щастието ми скрива
(криеше го преди, а и малко след това...)
Но любовта нека си остане-
и след надеждата си остава само тя.
Когато цялата измръзвам по пладне,
успява някак да ме стопли... сякаш пламтя. ...