Кротко вперил поглед в далечината,
във вишката е приседнал часовой.
Гърмят в ушите нотите на тишината.
Приижда вечерният конвой.
По границата е кристално тихо
и пусто като пред буря във нощта.
И в далечината сякаш няма никой,
трепти спокойствието на вечерта.
И грамаден залез към къщи се прибира,
озарява последни часове със своите лъчи,
и луната кротко своите звезди събира
от слънчевите огнени коси.
А на север от нищото се вдига прах,
като буря пясъчна поглъща небесата.
И отваря своята гигантска паст,
пукат съчки от далечен тътен по земята.
Ала спокойствието е непробудно смело,
не се поддава на далечния опасен стон.
И унесът прокрадва се така умело,
заспива часовоят в полутон.
А бурята върви във свойте урагани
и не спира я ни камък, ни дърво,
разсича картината със ятагани -
превръща я в навъсено платно.
И ето, цялата земя потъва в мрачна песен.
И към границата се задават те -
буря от прииждащи войнишки роти,
със стоманено оръжие във своите ръце.
И крачещи във марш от ледни ноти.
Подаден в последният момент сигнал,
за врага настъпващ известява,
от изстрела събуден и тревога дал,
боен флаг се към небето извисява.
Щурм бърз към границата на страната,
се врагът засили с бесни викове.
Свистят куршуми от на оръжията дулата,
напредват с остри щикове.
Веднага пристигат подкрепления
и отменят граничарите във своя пост.
Дали толкоз жертви без съмнение,
за страната вдигнали с кръвта си тост.
А по фланговете разиграва се картина -
хора по хора стрелят заради едно парче земя.
Но когато земята нарича се родина,
по-ценна става тя и от кръвта.
И в бурята на урагана от куршуми,
жестоко впиващи се във плътта,
едва ли някой може да опише с думи,
родолюбието в очите и жестокостта.
И мунииците са скоро на привършване,
но никой не мисли за отбой.
Няма бягане назад и няма връщане!
НАПРЕД с от щикове порой!
И тръгват всички към пламтящата жарава!
Щикът се е превърнал в ятаган!
Никой не може де прекърши душата здрава -
в очите чете се само - No pasaran!*
***
На сутринта слънчев лъч тихо озарява,
в червено оцветената земя
В лешояден тон утрото изгрява,
над падналите сред зелената трева.
Казват че изкуство била войната -
да отидеш, да видиш и да победиш
Но да изцапаш с кръвта на толкова души земята,
с каква кама сърцето си трябва да раниш?!!
И днес пред образа на Ботев и на Левски
за България отдали своята душа,
нека сърцата ни да бъдат по-човешки.
Поклон пред тебе! Майчице, Земя!!!
© Христо Стоянов Todos los derechos reservados
Силна идея и добре представена.
Харесва ми.