Кротко вперил поглед в далечината,

във вишката е приседнал часовой.

Гърмят в ушите нотите на тишината.

Приижда вечерният конвой.

По границата е кристално тихо

и пусто като пред буря във нощта.

И в далечината сякаш няма никой,

трепти спокойствието на вечерта.

И грамаден залез към къщи се прибира,

озарява последни часове със своите лъчи,

и луната кротко своите звезди събира

от слънчевите огнени коси.

А на север от нищото се вдига прах,

като буря пясъчна поглъща небесата.

И отваря своята гигантска паст,

пукат съчки от далечен тътен по земята.

Ала спокойствието е непробудно смело,

не се поддава на далечния опасен стон.

И унесът прокрадва се така умело,

заспива часовоят в полутон.

А бурята върви във свойте урагани

и не спира я ни камък, ни дърво,

разсича картината със ятагани -

превръща я в навъсено платно.

И ето, цялата земя потъва в мрачна песен.

И към границата се задават те -

буря от прииждащи войнишки роти,

със стоманено оръжие във своите ръце.

И крачещи във марш от ледни ноти.

Подаден в последният момент сигнал,

за врага настъпващ известява,

от изстрела събуден и тревога дал,

боен флаг се към небето извисява.

Щурм бърз към границата на страната,

се врагът засили с бесни викове.

Свистят куршуми от на оръжията дулата,

напредват с остри щикове.

Веднага пристигат подкрепления

и отменят граничарите във своя пост.

Дали толкоз жертви без съмнение,

за страната вдигнали с кръвта си тост.

А по фланговете разиграва се картина -

хора по хора стрелят заради едно парче земя.

Но когато земята нарича се родина,

по-ценна става тя и от кръвта.

И в бурята на урагана от куршуми,

жестоко впиващи се във плътта,

едва ли някой може да опише с думи,

родолюбието в очите и жестокостта.

И мунииците са скоро на привършване,

но никой не мисли за отбой.

Няма бягане назад и няма връщане!

НАПРЕД с от щикове порой!

И тръгват всички към пламтящата жарава!

Щикът се е превърнал в ятаган!

Никой не може де прекърши душата здрава -

в очите чете се само - No pasaran!*

                                ***

На сутринта слънчев лъч тихо озарява,

в червено оцветената земя

В лешояден тон утрото изгрява,

над падналите сред зелената трева.

Казват че изкуство била войната -

да отидеш, да видиш и да победиш

Но да изцапаш с кръвта на толкова души земята,

с каква кама сърцето си трябва да раниш?!!

И днес пред образа на Ботев и на Левски

за България отдали своята душа,

нека сърцата ни да бъдат по-човешки.

Поклон пред тебе! Майчице, Земя!!!