Коланът на Тати

Когато в казармата влизах,

бе истински утринен студ.

София беше прекрасна

и беше прекрасен денят.

Облякох войнишките дрехи,

на портала отидох така.

А Тати стоеше до входа,

навел свойта бяла глава.

Панталоните строги, войнишки,

повдигах често с ръце.

Шивачът бе шил не по мярка

или свито бе мойто сърце?

И Тати колана свали,

постави го в мойте ръце.

Носи го! Недей да го губиш!

На дядо ти бе! Пази го добре!

До днес нося този колан.

Той е спомен, дар, благослов!

Той ме пази дори без да зная

с мълчаливата мъжка любов!