Спокойствие, но самота – нима това е то „мечта”?

Дори когато съм потънала в мисли,

сред зелените листи

и вплела пръсти в косите сребристи,

аз отново се давя в тъмата студена и мрачна,

която ме праща в безбрежната мъгла,

сгъстена, сумрачна.

А после отново съзирам гората...

Макар и да отворих очи аз пак потънала в нищетата,

виждам сиянието на здрача,

обвиващ ме, когато плача...

Нима това е последният ми дъх?

Нима това е цялата скръб?

И животът изписан на лицето седи,

 като татуировка той тежко лежи...

Нима за последен път видях залязващото слънце

и нима ще остане то в сърцето ми като трънче, бодил,

напомнящ ми за бездействието и празнотата,  извиращи от мен,

но пък и красотата, мечтата, с която аз живях...