9.03.2011 г., 13:00

Край

1.1K 0 1

 

Спокойствие, но самота – нима това е то „мечта”?

Дори когато съм потънала в мисли,

сред зелените листи

и вплела пръсти в косите сребристи,

аз отново се давя в тъмата студена и мрачна,

която ме праща в безбрежната мъгла,

сгъстена, сумрачна.

А после отново съзирам гората...

Макар и да отворих очи аз пак потънала в нищетата,

виждам сиянието на здрача,

обвиващ ме, когато плача...

Нима това е последният ми дъх?

Нима това е цялата скръб?

И животът изписан на лицето седи,

 като татуировка той тежко лежи...

Нима за последен път видях залязващото слънце

и нима ще остане то в сърцето ми като трънче, бодил,

напомнящ ми за бездействието и празнотата,  извиращи от мен,

но пък и красотата, мечтата, с която аз живях...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Алекс Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...