Спокойствие, но самота – нима това е то „мечта”?
Дори когато съм потънала в мисли,
сред зелените листи
и вплела пръсти в косите сребристи,
аз отново се давя в тъмата студена и мрачна,
която ме праща в безбрежната мъгла,
сгъстена, сумрачна.
А после отново съзирам гората...
Макар и да отворих очи аз пак потънала в нищетата,
виждам сиянието на здрача,
обвиващ ме, когато плача...
Нима това е последният ми дъх? ...