И спомням си, за мене беше всичко,
и огъня, водата и смърта.
За мен бе и небето и земята
без теб потъвах в нищета.
Но спомена изчезва, избледнява,
изстива заедно със теб
и някогашната изкяща красота
остава във топящ се лед.
Така и не разбрах кога потъна в мрака,
затвори собственото си съзнание
и се скри зад токова размита маска,
да не мога аз дори да те позная.
Момичето което тъй обичах,
отказах се дори да търся.
Заключи я така дълбоко в себе си,
че повече гласа и да не чуя.
Някак чувствам че те провалих.
Оставих те сама на пътя.
Не можах да те предпазя.
Изгубих се в стремеж да те намеря.
И толкова ли се стремиш сега
да чуваш колко си специална.
Всеки във света да ти го казва,
ще си щастлива може би тогава.
Умирам да те гледам вув това,
с театъра, костюмите, сценария.
Създаваща свой собствен образ
прикриваш всичко с нова визия.
Изгаряш себе си, разбираш ли?
Убиваш се с наивните стремежи.
Изтръгваш ми сързето без да знаеш.
Всичко що обичаш разрушаваш.
© Георги Николаев Todos los derechos reservados