И спомням си, за мене беше всичко,

и огъня, водата и смърта.

За мен бе и небето и земята

без теб потъвах в нищета.

Но спомена изчезва, избледнява,

изстива заедно със теб

и някогашната изкяща красота

остава във топящ се лед.

Така и не разбрах кога потъна в мрака,

затвори собственото си съзнание 

и се скри зад токова размита маска,

да не мога аз дори да те позная.

Момичето което тъй обичах,

отказах се дори да търся.

Заключи я така дълбоко в себе си,

че повече гласа и да не чуя.

Някак чувствам че те провалих.

Оставих те сама на пътя.

Не можах да те предпазя.

Изгубих се в стремеж да те намеря.

И толкова ли се стремиш сега

да чуваш колко си специална.

Всеки във света да ти го казва,

ще си щастлива може би тогава.

Умирам да те гледам вув това,

с театъра, костюмите, сценария.

Създаваща свой собствен образ

прикриваш всичко с нова визия.

Изгаряш себе си, разбираш ли?

Убиваш  се с наивните стремежи.

Изтръгваш ми сързето без да знаеш.

Всичко що обичаш разрушаваш.