Бягах сам по слънчевите дири
на моят всеминутно търсещ свят.
Въпросите ли? Никога не спираха.
Черното наричах пъстър цвят.

Преследвах непонятни компоненти.
Допитвах се. На своето държах.
Парадоксално режеха се ленти
и се разкриваше светът на страх.

Аз стареех въпреки протеста,
че волята е важна и духа.
Не беше никак, ама никак лесно,
защото все господстваше страха.

И молех се, и вярвах и се кръстих,
но други нрави, други времена
сковаваха душата ми и пръстите,
посяли некълними семена...

Животът като щракване със пръсти
си взе от мен дължимо нужен пай.
Сега децата почват да се кръстят
в начало разпознали своят край...