Вчера те видях пак, но на снимка –
млада, красива и засмяна.
Чувствам, около врата си нося примка.
Зачудих се, смъртта търпи ли отмяна?
Защо така избърза да те вземе,
Без предупреждение дори...
Изведнъж тъга обзе ме
и усетих, че сърцето ме боли...
Но смъртта не отговори, мълчеше
И в стаята, чух, беше тишина
А преди бабо, все до мене беше...
В себе си ще нося чувството вина!
Че не дойдох да те прегърна
И да те хвана за топлата ръка...
Ех,да можех за още малко да те върна...
Заклевам се, не бих постъпила така
Но теб вече те няма...
Остави празни души.
Сякаш попаднала съм в яма
И примката се опитва да ме удуши.
Ще те помня, обещавам!!!
Великолепна – както аз си знам.
Тъгата ще я оставя,няма да я побеждавам.
Нима е редно да оставя дядо сам...
И той страда, и той те мисли
И той плаче и кърви...
Че ще се случи това, никой не помисли.
Така ли става, човек, когато пътя си извърви?...
© Борислава Георгиева Todos los derechos reservados