Към баба

Вчера те видях пак, но на снимка –

млада, красива и засмяна.

Чувствам, около врата си нося примка.

Зачудих се, смъртта търпи ли отмяна?

Защо така избърза да те вземе,

Без предупреждение дори...

Изведнъж тъга обзе ме 

и усетих, че сърцето ме боли...

Но смъртта не отговори, мълчеше

И в стаята, чух, беше тишина

А преди бабо, все до мене беше...

В себе си ще нося чувството вина!

Че не дойдох да те прегърна

И да те хвана за топлата ръка...

Ех,да можех за още малко да те върна...

Заклевам се, не бих постъпила така

Но теб вече те няма...

Остави празни души.

Сякаш попаднала съм в яма

И примката се опитва да ме удуши.

Ще те помня, обещавам!!!

Великолепна – както аз си знам.

Тъгата ще я оставя,няма да я побеждавам.

Нима е редно да оставя дядо сам...

И той страда, и той те мисли

И той плаче и кърви...

Че ще се случи това, никой не помисли.

Така ли става, човек, когато пътя си извърви?...