в луната се скрих, но не в онази на небето
А в моята, тази дето свети в сърцето
Сгуших се там, намерих покой
в капките дъждовни, в силния порой
Забравила бях звука на щастието, и ето пея
Онази стара и забравена наша песен
Напомня ми теб, разбрах го
в мига в който сълзата погали лицето
Звука на смеха ти пищи в ушите
А думите ти остри пък го заглушават
И отново във вихрушката съм, зове ме
На парчета се разпадам, събирам се
мастилото разля се по листа
Закри всяко чувство останало там
последните букви затънаха в мрака
И на платното остана само тъгата
*Откъсна се част…
Изписа се надежда, а след нея остана нечетливо
тъмнината опита, но не успя да те заличи
Таз пуста и безсилна пред всичко емоция
тя показа ми път със много кривини
Да те поема, страх ме е, просто да вървя
Да разкрия душата-ще ме разбереш ли?
Нека да си остане тежест само за мене
Щом ушите твои не дочуха, нека се лее
© Katerina Pavlova Todos los derechos reservados