Миг на покой

в луната се скрих, но не в онази на небето

А в моята, тази дето свети в сърцето

Сгуших се там, намерих покой

в капките дъждовни, в силния порой 

Забравила бях звука на щастието, и ето пея

Онази стара и забравена наша песен

Напомня ми теб, разбрах го 

в мига в който сълзата погали лицето 

Звука на смеха ти пищи в ушите 

А думите ти остри пък го заглушават 

И отново във вихрушката съм, зове ме

На парчета се разпадам, събирам се 

мастилото разля се по листа 

Закри всяко чувство останало там

последните букви затънаха в мрака

И на платното остана само тъгата

*Откъсна се част…

Изписа се надежда, а след нея остана нечетливо

тъмнината опита, но не успя да те заличи

Таз пуста и безсилна пред всичко емоция 

тя показа ми път със много кривини 

Да те поема, страх ме е, просто да вървя

Да разкрия душата-ще ме разбереш ли? 

Нека да си остане тежест само за мене 

Щом ушите твои не дочуха, нека се лее