Миг на покой
в луната се скрих, но не в онази на небето
А в моята, тази дето свети в сърцето
Сгуших се там, намерих покой
в капките дъждовни, в силния порой
Забравила бях звука на щастието, и ето пея
Онази стара и забравена наша песен
Напомня ми теб, разбрах го
в мига в който сълзата погали лицето
Звука на смеха ти пищи в ушите
А думите ти остри пък го заглушават
И отново във вихрушката съм, зове ме
На парчета се разпадам, събирам се
мастилото разля се по листа
Закри всяко чувство останало там
последните букви затънаха в мрака
И на платното остана само тъгата
*Откъсна се част…
Изписа се надежда, а след нея остана нечетливо
тъмнината опита, но не успя да те заличи
Таз пуста и безсилна пред всичко емоция
тя показа ми път със много кривини
Да те поема, страх ме е, просто да вървя
Да разкрия душата-ще ме разбереш ли?
Нека да си остане тежест само за мене
Щом ушите твои не дочуха, нека се лее
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Katerina Pavlova Всички права запазени