Може  това да са просто думи,

може пък това да е нечий портрет,

на хора незнайни, свързани в рими,

на хора объркани, хора без ред.

 Да, тези герои сме ние самите.

И няма никаква грешка в това,

че чакаме ний да изпълнят молбите

на нашите себелюбиви сърца.

Ний слушаме, без нищо да чуваме.

Ний гледаме, без да прозрем,

че с грешките ний се ръкуваме

и даже не търсим подем.

Благодарност какво е, не знаем,

не оценяваме това, че вървим

и никак не щем да признаем,

че повеч’ от всичко грешим.

Отхвърлихме ние от себе доброто,

отхвърлихме Бога, наший творец,

и колкото повече се храним със злото,

отричаме толкова наший Отец.

Но няма туй вечно да продължава,

всичко си има свой собствен край

и не на всеки се Бог задължава

да стигне човекът до вечния Рай.

Българи!

Ваш’те предци за таз’ вяра умираха,

непоколебими пред жестокия враг

и само в таз’ вярa, надежда намираха,

преодолявайки поредний овраг!

Нека започнем ний ново начало,

да тръгнем по пътя на наш’те деди

и пак да застанем голямо и мало,

пред Този, който сърцата следи.

Може това да са просто думи,

изречени от безумний глупак,

може да са спасителни рими

и в този час да дават ви знак!

Богдан Вълков