Ангелите на смъртта долетяха във нощта,
взеха моята душа, отведоха я в пустошта.
Аз не исках още да умра, но може би е по-добре така.
Предпочитам именно това, отколкото да остана и да преча
на хората по таз земя.
О, смърт величествена и жестока,
тъгата ми е толкова дълбока!
Умолявам те, ела сама,
избави ме от това забвение позорно,
което ме обрича на скръб и на печал,
превърнало ме в мръсен, изхабен парцал!
Всичко случи се със мен, аз не исках, но то стана!
Цената е безмилостно висока, непосилна и жестока!
Съдбата отреди ми тоз кошмар,
не съм богиня, нито цар,
но не е справедливо тъй аз да живея,
да плача, вместо да се смея!
Кървави сълзи леят уморените ми очи,
кога ли този извор ще се пресуши?
Животът ми е сметище и всеки изхвърля си боклука,
каква злочеста несполука!
Откъде таз липса на късмет, колко непотребна смет!
Душата тъне в гнет, сърцето се забавя,
и ето, влакът спира на последната си гара!
© Анета Боянова Todos los derechos reservados