Ангелите на смъртта долетяха във нощта,

взеха моята душа, отведоха я в пустошта.

Аз не исках още да умра, но може би е по-добре така.

Предпочитам именно това, отколкото да остана и да преча

на хората по таз земя.

О, смърт величествена и жестока,

тъгата ми е толкова дълбока!

Умолявам те, ела сама,

избави ме от това забвение позорно,

което ме обрича на скръб и на печал,

превърнало ме в мръсен, изхабен парцал!

Всичко случи се със мен, аз не исках, но то стана!

Цената е безмилостно висока, непосилна и жестока!

Съдбата отреди ми тоз кошмар,

не съм богиня, нито цар,

но не е справедливо тъй аз да живея,

да плача, вместо да се смея!

Кървави сълзи леят уморените ми очи,

кога ли този извор ще се пресуши?

Животът ми е сметище и всеки изхвърля си боклука,

каква злочеста несполука!

Откъде таз липса на късмет, колко непотребна смет!

Душата тъне в гнет, сърцето се забавя,

и ето, влакът спира на последната си гара!