Моят бог на ръце би ме носил

И смълчах се. Тих славей на длан.  
Всяка песен неслучена млъква.
Тихо! Нейде там в спомен за църква,
спи звънарят. И сам, и пиян.

Комка, нафора... Попът - смутен.
Моят бог на ръце би ме носил,
виждам стъпките - кървави, боси,
кръст издялан за него. И мен.

Би луната камбаната пак
обич сребърна в стих да събуди...
Стана църквата пристан за луди.
Денем пак я превръщат в битак.