Моят бог на ръце би ме носил
И смълчах се. Тих славей на длан.
Всяка песен неслучена млъква.
Тихо! Нейде там в спомен за църква,
спи звънарят. И сам, и пиян.
Комка, нафора... Попът - смутен.
Моят бог на ръце би ме носил,
виждам стъпките - кървави, боси,
кръст издялан за него. И мен.
Би луната камбаната пак
обич сребърна в стих да събуди...
Стана църквата пристан за луди.
Денем пак я превръщат в битак.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
