Замислям се и в мене става тъжно.

От толкова прегръщания в мрака.

От тежките сълзи излял ги мъж,

по тези, дето тъй и недочака...

Не връщам лентата с носталгия,

дори гнева прости ми Бог. 

Намерих начин да забравям, 

а името Му е във женски род.

Замислям се по две причини.

Сравнявам мъката със щастие 

и смятам колко ли години

бих имал с теб, докато угасна...

И в миг разбирам страховете си, 

(по-скоро, нервни опасения) 

аз знам, че писано от памтивек е - 

след болка има изцеление. 

А ти прости, че се замислям, 

наум в стиха си прозаичен, 

но само в теб намирам смисъл, 

за цял живот да те обичам! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

11.10.2023