Замислям се и в мене става тъжно.
От толкова прегръщания в мрака.
От тежките сълзи излял ги мъж,
по тези, дето тъй и недочака...
Не връщам лентата с носталгия,
дори гнева прости ми Бог.
Намерих начин да забравям,
а името Му е във женски род.
Замислям се по две причини.
Сравнявам мъката със щастие
и смятам колко ли години
бих имал с теб, докато угасна...
И в миг разбирам страховете си,
(по-скоро, нервни опасения)
аз знам, че писано от памтивек е -
след болка има изцеление.
А ти прости, че се замислям,
наум в стиха си прозаичен,
но само в теб намирам смисъл,
за цял живот да те обичам!
©тихопат.
Данаил Антонов
11.10.2023
© Данаил Антонов Всички права запазени