Моята цигулка

Какво съм аз без своята цигулка!?
Безпътен странник! Безгръбначна твар!
Роб безправен още от рождената си люлка,
последна страница на овехтял буквар!

Но щом прокарам лък по струните ѝ тънки
в миг изчезват грижите и хаосът страдален.
Щастие струи от тоновете нейни звънки,
В благородник ме превръща мене - роба кален.

И даже Бог, високо там в небесното си ложе,
заслушва се, от трелите прекрасни запленен.
Дано заради тях да се смили и да отложи
Страшния си Съд над нас поне със още ден.

Дано забрави той за нашата жестокост дива,
за пролетите от нас реки невинна кръв,
и борбата ни за власт, безчестна, некрасива!
Дано за тях забрави съдникът ни пръв!

И за петрола черен, що изливаме в морето,
за пошлата ни алчност, злоба, суета,
и белезите грозни, издълбани по лицето
на свидната ни, мила, майчица Земя.

Дори ако обаче залезът ни бъде предвещан
и родът човешки - до съдбовен край доведен,
на цигулката си пак ще свиря страстно, обладан
от минорните акорди на концерта ни последен.

Но на човека най-великото изобретение
ще лети во веки в Космоса студен, дълбок.
"Музиката то е, без съмнение!" -
веднъж един щурец ми каза с глас висок.

А аз ще свиря с моята цигулка под звездите,
на сцената Вселена - с тоз вълшебен инструмент,
сред морава някоя, зелена,
                    чак до края си на дните,
на щурците в акомпанимент.