Над Лета
Тъгата е наследство от смъртта
в обратно време спряла на перваза.
Прозорче мъничко е радостта,
красиво цвете в крехката ми ваза.
Изгубих се в мъглявия си блян,
неуточнен от лепкавото време.
В пустинята на моя аз съм сам,
разпънат върху кръст себепрезрение.
Звездите мигат призрачно над мен,
очите ги попиват мимолетно.
Душата от космическия плен
прегърбена навежда се над Лета.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Младен Мисана Todos los derechos reservados
