Напомняш ми за болката след залеза,
за тъмнината, плашеща ме нощем,
сковала сетивата ми в парализа,
с вкус на болни страхове и още нещо.
Предвкусвам пак неистово желание,
да крещя, а глас да не ми стига
и да чувам своето ехо в мълчание
втренчено, кънтящо - без дори да мига.
А съвестта ти спи безплатен сън,
от понятия лишен - за утре и за днес,
в душата ти е тихо, а гърми навън,
с безпристрастност и без интерес. ...