“ – Не е било време.“
Не, не беше.
Ние бяхме въпреки това.
Въпреки всички решения грешни.
Въпреки ясната накрая самота.
 

Не беше време. И сега не е.
Или пък било е винаги.
Нима мен и теб не ни влече
по разни чувства недоимани?
 

Не беше време. Така го пожелах,
рутината без жалост да не убие
прелестта на сакралния ни грях,
скелето на нашето „ние“.
 

Беше лесно за тебе да плача,
вярвайки, че не съм ти вселена,
вярвайки, че не толкова знача.
И убива да чуя „Не беше време.“
 

12.04.2020г.
гр. Сопот