Не съвсем по Андерсен
Припомних си...
Кожата ми светеше,
а луната галеше
речната ú гладкост...
Звездите се оглеждаха в очите ми
и, слизайки да поиграем,
се заплитаха в косите ми
като паячета.
Отиваше ми тази звездна диадема...
Как само ми отиваше!
Смехът им...
Смехът им
будеше тревите
и те със изумруден шепот
разказваха приказки
за златни песъчинки
в подмолите на времето.
Припомних си нежните лилии,
които кичеха гърдите ми,
ароматното им вълшебство
над заспалите води
и лотосите
с притворени чашки.
А... на брега
един сляп художник
рисуваше с пръсти
изгреви
от цветовете на душата си.
Тогава запявах
с онзи глас, който
влюбваше нощта в утрото
и я караше да изсветлява
до най-нежните контури
на Изгрева.
Припомних си -
невъзможната Любов
и Кинжала,
окървавил изгрева...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
