Нечестна любов

Как не те е срам

да ровиш ти в чужд ров

и чуждото да наричаш свое

с глава забита дълбоко в земята. 

В очите ти подлост скита

и в сърцето несправедливостта царува,

но пак наред омагьосваш това,

което аз с честност не мога. 

Да се възхищавам ли със сълзи? 

Да плача ли с усмивка? 

Безсилен съм аз пред съдбата,

сърцето ми боли и главата ми не слуша,

но кънти в тях един забравен глас,

глас убиващ всичко някога честно в мен. 

Греховете ме влекат... 

Не виждам вече добро...

В тишина живея, но шума търся,

с чиста душа бях, но ти я опетни.

Греховете плашеха ме и от тях бягах,

но с един такъв сега живея всеки ден,

като самата несправедливост ще те помня

и в гроба си ще те завлека... 

любов... защо си тъй нечестна?...