Но вън е вече ден

Но вън е вече ден

Погледна ли, когато

се спуска вечерта,

погледна ли, когато

заспива вън града...

Една звезда в небето

на теб наричам аз,

най-светлата е, ето,

изгряла е за нас.

И тя ми се усмихва

със сребърни лъчи –

далечна и красива,

но с твоите очи.

Аз вярвам, че я виждаш

и мислиш си за мен,

към нея ти поглеждаш,

но вън е вече ден.

        Мария Мустакерска