В края на коридора вратата те чака и сякаш предала се вдига ръце.
Към нея стотици като теб са вървяли първо с пълно, а после с празно сърце.
Килимът под краката ти страда... дави се в твойте сълзи.
Образът на вратата се замъглява от тъгата в тези сини очи.
Краката ти мудно се движат, дават му шанс да те спре.
Но той само гледа гърба ти, махнал оковите от свойто сърце.
Искаш той да те догони, да ти покаже своята страст.
Ръцете му навсякъде по тебе да бродят... в очите му да виждаш власт.
Устни в твойте да впие... да не можеш дъх да си поемеш.
Да се пита защо ли те е пуснал... да се кълне, че сърцето му можеш да вземеш.
Вървиш и тихо се надяваш,  а вратата все по-близо се оказва.
Спри! Не се обръщай! Така му даваш сили да те смазва.
Знам, сега боли и цялата вселена е виновна.
Но за какво ти е такава връзка? Тъй тъжна, тъй отровна.
Ще мине малко време... ще разбереш, че от момче ти нужда нямаш.
Върви по-бързо към вратата... няма смисъл да оставаш.
Ще срещнеш Мъж, който няма да те пусне да си тръгнеш.
Ще разбереш какво е с чиста обич някой да прегърнеш.
Браво! Вече стигна до вратата. Давай! Смело си тръгни.
От момче ти нужда нямаш.
Истински мъж си намери.