Обречени на самота

Със теб сме два далечни свята
(разделя ни цяла любовна наука),

ти си пролет дъждовна и кратка,

аз съм есен, вещаеща буря.

Щом дебрите ти слънцето огрее,

смрачава се при мене хоризонта,

над мен луната нощем кротко свети,

при теб пък става облачно и хладно.

На теб приятел верен ти е изгрева

и с него често бели планове кроите.

А аз съм близка сродница на вятъра,

покорни мои поданици са мъглите.

Съдба. Далечни сме 

и нишките по път се късат.

Остават ни парченца тишина, 

самотно във скалите да се блъскат.