Очите ѝ
Очите ѝ обещаваха да ме помнят,
и не можех друго да измоля.
Душата ѝ все търсеше смисъл
отвъд Вселената огромна.
А аз останах само в душата ѝ,
завинаги... бях нейната Вселена.
Положих я в дланите на вятъра.
Сега на нас навява ми от кея.
Очите ѝ блещукаха в космоса —
как знам ли? Те ме сгряваха отвътре,
сякаш в тях се отразяваха звездите,
но още по-хубаво и докосващо.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Виктория Тасева Todos los derechos reservados
