Очите ѝ
Очите ѝ обещаваха да ме помнят,
и не можех друго да измоля.
Душата ѝ все търсеше смисъл
отвъд Вселената огромна.
А аз останах само в душата ѝ,
завинаги... бях нейната Вселена.
Положих я в дланите на вятъра.
Сега на нас навява ми от кея.
Очите ѝ блещукаха в космоса —
как знам ли? Те ме сгряваха отвътре,
сякаш в тях се отразяваха звездите,
но още по-хубаво и докосващо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктория Тасева Всички права запазени
