(Очите ми ме молеха да спра)
Очите ми
ме молеха да спра...
а аз все синьото
на хоризонта търсех.
Обвила във воали
светлината
от болката,
разплаквах тишината.
Потъвах
в необятната ù власт.
Не виждах друго освен
това, което исках,
а молеха очите ми
да спра...
но как,
като до смърт обичах.
Изхвърли ме водата
на брега.
По пясъка
следите ми се губят.
Избодени очи
не виждат светлина.
Но плачат с чайките,
във две ресници.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Евгения Тодорова Todos los derechos reservados
