Очите ми
ме молеха да спра...
а аз все синьото
на хоризонта търсех.
Обвила във воали
светлината
от болката,
разплаквах тишината.
Потъвах
в необятната ù власт.
Не виждах друго освен
това, което исках,
а молеха очите ми
да спра...
но как,
като до смърт обичах.
Изхвърли ме водата
на брега.
По пясъка
следите ми се губят.
Избодени очи
не виждат светлина.
Но плачат с чайките,
във две ресници.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
