Разни там души.

Със разно сиво ежедневие.

Докосват се до моя свят.

И до душата ми - а тя ранена е...

Нахлуват в нея. Без да питат.

А после тихо я превземат.

Невидими въжета се преплитат

и на душата ми сърцето се опитват да отнемат.

А тя, душата ми... седи си.

И кротко се опитва да поеме - 

миг след миг,

секунда след секунда.

И няма вече време. Няма време...

- Не знаете ли, как след всеки удар,

душата ми все повече престава да обича. 

- Не знаете ли, че след всяка паднала мъгла, 

светът ми става адски безразличен...