Разни там души.
Със разно сиво ежедневие.
Докосват се до моя свят.
И до душата ми - а тя ранена е...
Нахлуват в нея. Без да питат.
А после тихо я превземат.
Невидими въжета се преплитат
и на душата ми сърцето се опитват да отнемат.
А тя, душата ми... седи си.
И кротко се опитва да поеме -
миг след миг,
секунда след секунда.
И няма вече време. Няма време...
- Не знаете ли, как след всеки удар,
душата ми все повече престава да обича.
- Не знаете ли, че след всяка паднала мъгла,
светът ми става адски безразличен...
© Катерина Все права защищены