Всъщност онова, което човек премълчава, онова, за което си забранява да говори. Онова, което се крие надълбоко в душата и онова, заради което винаги отговаря с "Добре съм" е именно онова, за което трябва да говори. Което трябва да изплаче и пусне. Не трябва да се страхуваш от емоциите си, а да комуникираш с тях, да им дадеш да дишат. Номерливо се усмихваш. Като че ли някаква невидима сила дебне момент, в който ще се усмихнеш наистина и веднага те омагьосва.

Никой не може да влезе в обувките на хората. Хубав израз, нали? Последно време всички съдят. Как, защо? 

Защото това си ти. 

Трудно е в днешно време да покажеш, че ти пука, да споделиш чувствата си. Живеем в свят, управляван от егото. Живеем в илюзията, че комплексите са сила. Живеем без да се радваме на малките неща. 

Живеем без да живеем. 

Трудно е да бъдеш различен, рискуваш много. Знам, че си заслужава. Знам, че силните печелят. 

Отнема време да разбереш, че има хора, които изпитват потребност от това да нараняват. Боли колко спокойно приемат действията си.