Бавно слизам към дъното в себе си

да потърся свойта невинна усмивка. 

Да се гмурна дълбоко за онази увереност

и изплувал после да се настигна...

И насреща ми, ето - този юноша бледен 

в душата с крила и със потното чело  

гони вятъра с колената обелени 

и обяздил своята смелост... 

Ала времето бързаше. Аз напук закъснявах,

но мъжа в мен растеше. (За моя беда.) 

Никой обаче не ми разясняваше,

че житейската мъдрост донася тъга...

И тогава си спомних на дядо ми думите

как ме галеха, като хубава приказка, 

как блажено ми беше да се загубя  

а спокойно да знам, че дома ми е близко... 

Но светът погрозня от човешка агресия. 

Аз преборих безброй малодушни. 

Силно любех. Разлюбвах с поезия. 

След дъжда от разделите в мен дойде суша... 

И сега, празен пак ще опитам 

да обсебя пред мен хоризонта. 

Толкоз счупен дали ще политна 

или да падна от ниско преди ремонта? 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

15.08.2023