Бавно слизам към дъното в себе си
да потърся свойта невинна усмивка.
Да се гмурна дълбоко за онази увереност
и изплувал после да се настигна...
И насреща ми, ето - този юноша бледен
в душата с крила и със потното чело
гони вятъра с колената обелени
и обяздил своята смелост...
Ала времето бързаше. Аз напук закъснявах,
но мъжа в мен растеше. (За моя беда.)
Никой обаче не ми разясняваше,
че житейската мъдрост донася тъга...
И тогава си спомних на дядо ми думите
как ме галеха, като хубава приказка,
как блажено ми беше да се загубя
а спокойно да знам, че дома ми е близко...
Но светът погрозня от човешка агресия.
Аз преборих безброй малодушни.
Силно любех. Разлюбвах с поезия.
След дъжда от разделите в мен дойде суша...
И сега, празен пак ще опитам
да обсебя пред мен хоризонта.
Толкоз счупен дали ще политна
или да падна от ниско преди ремонта?
©тихопат.
Данаил Антонов
15.08.2023
© Данаил Антонов Всички права запазени