"... идеш ли, слънце" - казах.
В очите ти кацна
светулка -
меко и влюбено. Веднъж.
И толкова.
От другата страна съм.
Боса. На колене.
С душа на светулка.
Вися разпъната от поглед
безопасно не погален,
потулен крясък
разпилява тишината,
с мека твърдост
омесвам мълчание
и броя стъпала.
Там горе, някой
открехнал небето, слуша:
"... къде ми е светулката"
и я търси за мен.
© Дима Todos los derechos reservados