Дълго мълча. Мисли скачаха, бягаха
зад барикада от принудени оправдания.
Много търпя, а думите чакаха
да известят своите жалки послания.
После крещя, та тишината кънтеше.
Проклина стократно тези бели криле…
Рано сякаш запя, а сърцето туптеше,
тя получила бе чифт човешки нозе.
© Анна Станоева Todos los derechos reservados
Ани, "жалки" за послания ми звучи малко странно. Може би си имала предвид нещо като "неубедителни". Ти си знаеш. Стихотворението е интересно.