Аромат на рози, люляци и на жасмини,

събуждат в мене спомени,

отварят чекмеджета в паметта ми,

връщат ме в различни образи, роли, състояния.

Аз ли съм това дете от миналото?

Ровещо с пръчка в пръстта,

късащо безразсъдно люляци,

в състояние на безвремие и екстаз.

Аз ли съм това момиче,

крачещо по калдъръмени павета,

стиснало стръкче момина сълза в ръка,

изпълнено с виталност и илюзии,

изгарящо в копнежи, обвито във тъга?

А сега коя съм? Нима съм станала жена?

Заглеждам се в белите лалета и кокичета.

Не съм безгрижна, нито пък изгарям във страстта,

аз вече не съм сама.

Палмата в спалнята ми цъфна,

казват, че цъфтяла при достигане на зрелостта.

Скоро и аз ще дам своя цвят на пролетта.

И каквото и да правя, и да мисля,

тя пак идва,

след зимата тя кара земята да цъфти 

и това никога не ще се промени.

Човешкият ми ум е смешен пред природата,

ще опозная ли някога нейния закон?

Единственото, което мога да направя,

е да следвам ритъма и със смирение,

както бебето в мен следва своя ритъм и расте.

Все още сгушено е между два свята,

в топлия океан на несъзнаваното,

но скоро пролетта ще го извика от утробата,

за да стане част от безкрайния ù кръговрат.