Пак е пролет
Аромат на рози, люляци и на жасмини,
събуждат в мене спомени,
отварят чекмеджета в паметта ми,
връщат ме в различни образи, роли, състояния.
Аз ли съм това дете от миналото?
Ровещо с пръчка в пръстта,
късащо безразсъдно люляци,
в състояние на безвремие и екстаз.
Аз ли съм това момиче,
крачещо по калдъръмени павета,
стиснало стръкче момина сълза в ръка,
изпълнено с виталност и илюзии,
изгарящо в копнежи, обвито във тъга?
А сега коя съм? Нима съм станала жена?
Заглеждам се в белите лалета и кокичета.
Не съм безгрижна, нито пък изгарям във страстта,
аз вече не съм сама.
Палмата в спалнята ми цъфна,
казват, че цъфтяла при достигане на зрелостта.
Скоро и аз ще дам своя цвят на пролетта.
И каквото и да правя, и да мисля,
тя пак идва,
след зимата тя кара земята да цъфти
и това никога не ще се промени.
Човешкият ми ум е смешен пред природата,
ще опозная ли някога нейния закон?
Единственото, което мога да направя,
е да следвам ритъма и със смирение,
както бебето в мен следва своя ритъм и расте.
Все още сгушено е между два свята,
в топлия океан на несъзнаваното,
но скоро пролетта ще го извика от утробата,
за да стане част от безкрайния ù кръговрат.
© Полина Антонова All rights reserved.
Едва ли някога ще стана поет, но наистина ми е интересно!
