Пасианс на есенна тъга
Вятърът търкаля облак
по гърба на есен.
Облакът от вчера не е много весел.
Иска някой, тежестта му,
с обич да отнеме.
Хвърли сто мъниста и едно за мене.
Две врабчета се боричкат
с пет трохи от спомен.
Сбира се в секунда този свят огромен.
Мойто мимолетно лято
отлетя далече.
Тъжно ми е малко, но пък стига вече –
хапнах тиква, счупих орех,
слънце си намислих –
загрубяло в залез. Есента ми ти си...
... Чувам как се рони облак
и ще го погледам.
Нищо не е вечно, нито е последно.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Красимира Чакърова Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
не съм, не съм... признавам си
